НАЙ-НОВО
публикувана в 14:14ч. на 15.05.2021г.
категория: Други проекти

СТУДЕНТСКО ВРЕМЕ


Други проекти

Срещнах Баба Яга през Втората Световна Война

публикувана в 19:09ч. на 17.02.2021г.
прочетена 143 пъти


През 43-та нашият батальон настъпваше към Германия. Срещу нас се намираше тежковъоръжена SS-дивизия и командирът на батальона заповяда на нашия разузнавателен взвод на проверим наличието на път през полските тресавища, с цел да излезем в гръб на немците, като по пътя да заловим „език” за подробен разпит. Нашият взвод, състоящ се тогава от 22-ма разузнавачи се отдели от основните сили и пое на север към блатата. Промъквахме се тихо, окичени с клонки и прилично омазани с кал. И двата вида комуфлаж беше в изобилие тук. Въпреки, че беше септември, в блатата човек изгубва представата за сезони, защото тук винаги е сумрачно и мъгливо. Пълзяхме внимателно и оглеждахме всяка стъпка и естествено работата вървеше бавно. На третия ден открихме тесен път през навлизащ в гъста заблатена гора. Разделихме се на три метра еди от друг и с удвоени сетива навлязохме в сумрака. Напредването ни приключи същата вече към 16 ч., когато напреки на пътя най-младият ни съгледвач откри опъната тел, която водеше към храстите. Командирът даде знак да се изтеглим десет метра назад и да заемем позиции от двете страни на пътя. Всеки си намери удобна наблюдателна позиция и зачакахме. Към 19 ч. когато се стъмни много, видяхме на 70 метра от нас светлина, която идваше от прозорец в землянка. Чухме приглушени гласове на немски. От нашия взвод само аз и командирът владеехме немски перфектно, но заради отдалечеността и горските шумове не можахме да разберем нищо. Както и да е, явно бяхме открили пътя през блатата и немската част, която го охраняваше. Тази нощ не можехме да направим нищо повече и щеше да се наложи да пренощуваме на място, за да продължим наблюдението на сутринта.
Събудих се на другата сутрин към 6 и на тъмния фон а гората ясно различих премигващата светлина от запалена цигара на немския часовой. Този път тя идваше на десеттина метра вдясно от позицията на землянката която забелязахме предната вечер. Веднага извадих бинокъла си и го насочих натам. На оранжевите отблясъци на цигареното огънче видях пробляскването на дулото на леко противотанково оръдие. Правилно бяха взели само леки оръдия, тук танкове не можеха да минат. Но все пак камион с войници можеше.
Чух крясък на сврака, което беше предварително уговореният сигнал за среща с командира. Обърнах се назад и затърсих с очи позицията му.
Нищо.
Много съм тъп. Как може да не го откривам?
Пак чух сигнала и този път затърсих с бинокъл на очи. Видях един клон на пет метра от мен ми махаше силно. Запълзях натам. Командирът ми се беше скрил и маскирал там. Така добре се беше покрил с клонки, че някой можеше да го настъпи и нямаше да разбере, че той е там.
- Другарю лейтенант, искам да минеш на пред и да разузнаеш малко по-отблизо около немската позиция! На сто метра от нас и в ляво забелязах малка къщичка. Трябва да проверим дали има снайперист вътре. Ако има – не трябва повече да ни притеснява! Ако можеш хвани го жив, за да го разпитаме!
- Слушам – отвърнах аз и запълзях в указаната посока.
Много внимателно оглеждах всичко пред себе си, особено като наближих мястото където през пътя беше опънат онзи кабел. Явно беше само на пътя, защото навътре в гората не открих нищо друго. Оглеждах се. Забелязах къщичката за която ми каза командирът. Нищо особено. Дървена къща с един прозорец към мен. Не знаех от другите страни как е.
Запълзях внимателно и целенасочено. След двадесет минути вдигнах глава и погледнах – къщичката беше на сто метра от мен. Вътре нищо не шаваше. Забих глава в калта и запълзях отново. След още двадесет минути пълзене отново вдигнах глава и... Хм!
Къщичката отново беше на сто метра от мен.
След още четири такива пропълзявания, къщичката все така отстоеше на сто метра от мен.
Мамка му! Тъкмо реших да се изправя и да затичам към нея, когато зад себе си чух уморено изпъшкване.
Обърнах се и видях ужасно човекоподобно създание, клекнало на един метър зад гърба ми. Явно беше женско, защото гърдите и висяха до отпуснатото шкембе, а на коленете си бе подпряла дълги костеливи ръце. Дали от страх или по рефлекс протегнах ръка и улових нейните костеливи пръсти, дръпнах ръката ѝ към земята и казах:
- Залегни! Немците могат да те видят и ще те застрелят.
По набръчканото лице се разля лукава усмивка, разкриваща големи и разкривени зъби:
- Много мило! – промълви съществото. – Отдавна никой не е проявявал загриженост към мен.
Аз осъзнах, че това нещо което се взира в очите ми може да бъде само баба Яга. Просто от приказките които съм чувал в детството си не знаех, че е висока три метра.
- Накъде отиваш, млади момко? – попита бабата, все така взираща се отгоре надолу към мен.
Хич не ми и дойде на ум да шикалкавя или да излъжа нещо. Направо си изпях всичко:
- Отивам да проверя онази къщичка, да не би да има снайперист вътре. Защото ако е така ще ни изпозастрелят всички.
- Няма снайперист. Това е моята къща. А ти защо се интересуваш от тези немци.
- Командирът ми заповяда да разузная наоколо, защото немците са блокирали пътя ни през гората. Трябва да ги очистим, за да можем да минем.
- Ти тази работа остави на мен! – подсмихна се бабата и се изправи в цял ръст.
- Но колкото и да са те, трябва да оставим един жив, за да го разпитаме! –все така като в полу сън продължавах да нареждам аз.
- Няма страшно! 48 са. Ще ти оставя един! – каза баба Яга и се затича към едно три метрово дърво.
С два скока се качи на него и от там отскочи към гъсталака. Скри се от погледа ми. Аз се обърнах към калта пред себе си и чак тогава ме обзе страх. Ръцете, а и цялото ми тяло затрепериха неконтролируемо. Лежах така може би половин час, след което бавно запълзях обратно към нашита позиции. Достигнах ги към обяд. Намерих дървото, зад което се беше замаскирам командирът и се приближих на тридесет сантиметра от него.
- Какво става, другарю лейтенант? Да не пълзя до Берлин.
- Съвсем не, другарю командир. Разузнавах наоколо.
- Е, как е?
- Няма снайперист в гората. Изброих 48 човека – излъгах аз. Все пак не можех да кажа на командира си, че баба Яга ми е казала. – Имат и две леки противотанкови оръдия.
- Добре. Почивайте сега, а довечера в един през нощта ще нападнем. Унищожаваме всички и вземаме един жив пленник!
- Тъй вярно, отговорих. Нямаше как да му кажа, че тази работа трябва да я оставим на баба Яга.
Върнах се на позицията си, т.е. пет метра пред командира, забих глава в мочурливата трева и запрехвърлях отново събитията.
Към пет часа след обед, чух женски глас, който пееше популярна немска песен и идваше откъм гърба ми. Обърнах се, както сигурен съм са се отбърнали всички от моя взвод и видях, че по пътя към немските позиции върви една немска жена. Не се смейте! Бил съм веднъж в Берлин преди войната и знам много точно как изглеждат немските жени, каква е модата, да не говорим, че владея немски перфектно. Завършил съм немска филология в Московския университет. Затова ме направиха направо лейтенант при мобилизацията.
Та, по пътя вървеше немска жена и подвикваше;
- Гюнтер, Гюнтер! Аз съм майка ти. Няма ли да ме посрещнеш?
Запълзях към дървото на командира. Намерих го зяпна и слисан от гледката, която се разиграваше пред очите ни. Не можехме да шукнем.
- Гюнтер, излез и посрещни майка си! – продължи да подвиква жената.
Погледнах през бинокъла си към немската позиция. От окопа пред землянката се беше показала главата на немски войник, който с не по-малко учудване гледаше о пътя напред.
Немкинята стигна до мястото с опънатия през пътя кабел и спря като закована.
- Гюнтер, няма ли да ме преведеш по този ужасен път?
Немският войник плахо изпълзя от окопа, огледа се на всички страни и тръгна към жената. Когато я наближи прошепна нещо, което не можахме да чуем, но след като жената отговори ни стана ясно какъв е бил въпросът.
- Нашият фюрер разреши на някои майки да посетят синовете си на фронта. Даде ни самолет и ние дойдохме.
Спогледахме се с командира:
„Какъв фюрер, какъв самолет? Нали щяхме да чуем ако някой беше прелетял над нас. А и къде би могъл да кацне в тия блата?”
Гюнтер явно беше удовлетворен от обяснението, защото се шмугна в един храст и откачи кабела, който беше опънат през пътя. След това остави тържествено края му от другата страна и с жест пропусна „майка си” навътре към позициите. Мислех, че ще се върне, за да активира отново каквото имаше там в храстите, но той хвърли небрежно края на кабела в тревата. Пак се спогледахме втрещено с моя командир.и обърнахме глави към окопа, за да проследим какво ще стане по нататък. След кратка суматоха позицията утихна, а както се видя по-нататък явно всички са влезли в землянката. Към 19ч. видяхме светлина от прозореца ѝ и чухме сподавени възгласи. Към 21 ч вече възгласите станаха по-смели и като че ли в немската позиция беше започнало малко празненство. Никой от нас не мърдаше от позицията си и внимателно наблюдавахме случващото се. Не знам какво се въртеше в главата на командира, но ако кажеше – щяхме да нападнем. Към дванайсет през нощта чухме невъздържани викове и песни и като че ли в купона се бяха включили още няколко жени. В тъмнината не можех да открия има ли часовой на немската позиция или всичко живо се беше включило в купона. Това продължи до към един през нощта, когато мочурливата гора бе огласена от човешки писък изпълнен с ужас. Крясъците и стенанията рязко нарастнаха и се увеличиха на брой. Писъци на ужас и болка кънтяха в ушите ни и страх пропълзя към сърцата ни. Изведнъж всичко свърши. Рязко. Никакъв шум. Даже горските обитатели не смееха да шукнат.
Погледнах си часовника. Фосфоресциращите стрелки сочеха един и двадесет. Бавно извъртях очи към командира. Той все още гледаше към немската позиция. Явно нямаше да нападаме никого през тази нощ. Така останахме да лежим във влажната пръст. Не знам дали някой е спал до изгрев слънце, но на сутринта всички се събрахме като по сигнал около дървото а командира.
- Двама пълзешком напред! Останалите след мен!
Никой не отговори „слушам”. Двама млади бойци забиха носове в земята и запълзяха към немския окоп. Когато се отдалечиха на тридесет метра командирът ни потегли след тях. По пътя към немската позиция, аз свърнах в дясно, за да проверя към какво беше закачен този кабел който лежеше през пътя. Оказаха се комплект осколочни гранати и осветителни ракети. Ако някой го беше закачил щеше да умре в същата секунда, а цялата ора щеше да грейне като Червения площад за Първомайска манифестация.
Стигнахме землянката. Никой не оказа съпротива, никой не стреля по нас.
Вътре станах свидетел на най-ужасната гледка, която съм виждал през живота си. Навсякъде имаше кръв и разхвърляни крайници и части от човешки тела. В средата на землянката на малко столче пред купчина откъснати глави седеше именно този Гюнтер, който беше излязъл да посрещне „майка си”. Погледът му показваше, че макар и жив, разсъдъкът му отдавна го е напуснал. Явно нямаше да ни е от кой знае каква полза, но щяхме да го закараме в батальона, за да го разпитат представителите на ЧК.
Обезвредихме оръдията и провесили носове тръгнахме да се придвижваме към нашите. Вървяхме изправени през гората. Всеки искаше да напусне това място час по-скоро. На мен лично много ми беше любопитно какво щеше да докладва нашият командир. Най-добре да каже: ”Задачата е изпълнена, заловихме жив език. Немската част е унищожена.”
Кой знае, може и медал да му дадат!

Юлиян Кушев.
По записки от Съветските архиви.


• Обратно