И майката на поета е от стар банскалийски род – Везюви, които също се занимавали с вапцарство (бояджилък). Елена Везюва е родена през 1882 г. За разлика от своя буен и непокорен мъж, тя завършва осново училище в родния си град, а по-късно със съдействието на американската мисионерка мис Стоун е приета в американския пансион в Самоков. Тук заедно с подробното изучаване на библията тя учи и педагогика и се увлича от художествената литература, а по-късно с любов и увлечение се интересува живо от изкуството на театъра. Завършва двегодишния курс за библейски учителки в пансиона. През 1908 г. е преместена на работа в родния си град Банско. Тук при необясними обстоятелства се запознава с бъдещия си съпруг – Йонко Проданичин, и през януари 1909 г. се оженват. Отнаало младоженците живеят при свекървата Мария Проданичина, останала вдовица със 7 деца, а след това отиват в по-широкия дом на Везюви, при баба Милана Везюва.

Йонко Вапцаров, мъжествен и непокорен, постоянно внася в семейството тревогата на хайдушкия живот, романтиката на волния бит на харамията. Наричали са го Пирински цар, защото е владеел Пирин планина със своята чета и е бил безстрашен в сраженията с турците. От най-ранна възраст той е участник в Македонското освободително дживение. Седемнадесет годишен е бил вече комита. Заради своята революционна дейност е лежал в Солунския затвор “Еди – кум”. Когато го отвеждали в затовра бил с присъда от 101 години и носил най-тежката пранга – 60 килограма. Съдили го турците в ННеврокоп – днес град Гоце Делчев. Заловили са го и по донесение са разбрали за участието му в четите и в Илинденското въстание. По време на въстанието той е бил четник в четата на Радон Тодев, състояща се от 24 души – млади и хубави момчета. Задачата на четата е била да охранява пътя от Македония към България, за да може населението да бяга от турците насам. Това е пътят под Айгидик в Рила, който и днес се нарича Радоновата пусия. Йонко Вапцаров е свързан и с аферата “мис Стоун” – отвлечена американска мисионерка от четата на Яне Сандански с цел откуп. Още преди Илинденското въстание Йонко е взел активно участие при нелегалното пренасяне на оръжие от България през канал за Македония – минаващ през Рилския манастир. Бил е войвода още преди въстанието, за което свидетелства един от най-големите български поети и революционери – Яворов. Двамата са били делегати на конгреса на Вътрешната Македоно – Одринска революционна организация (ВМРО) в Ловча като представители на Разложка околия. Като участник в Освободителното Македонско движение, Йонко е свързан с прославените български войводи Гоце Делчев и Яне Сандански. От това време го свързват близки чувства с Яворов. Двамата се срещат и запознават в Самоков при втората мисия на Яворов и Гоце Делчев в Македония, която е откъсната от България след Берлинския договор и остава под турско.

      
Вапцаров на 4 години с баща си.

Малкият Никола, който е впечатлително и чувствително дете по своему приема събитията на времето, разтърсили родния му край, изпълнили детството му с несигурност. Честите отсъствия на бащата са повлияли за привързаността му към майката.

Когато започва Балканската война, Яворов тръгва по познатите хайдушки мпътища. Пристига в Банско при своя приятел Йонко Вапцаров. В семейството се е родило и второ дете – дъщеря им Райна. В дома на Йонко го посреща едно общително и любопитно момченце, което веднага е пленено от този непознат мъж със затъкнат револвер на пояса. И от тази кратка среща се поражда една трайна любов, която подклаждана от пламенното слово на поета Яворов ще гори до края на живота на Никола Вапцаров. Детето повтарядумата “леволвер”, “леволвел” с приповдиганто настроение, а по-късно заживява с поезията на непознатия чичко.

Йонко и Яворов заминават с чета около 120 души в Родопите в местността “Каца поляна”. На 7. октомври 1912 г. настъпва дългоочакваната свобода за българското население в Македония. Яворов обявява независимостта на Банско и го провъзгласява за град и център на Разложка околия. По негова препоръка генерал Ковачев, който води българската войска в този регион, назначава Йонко Вапцаров за Околийски управител.

Всъщност в този факт има нещо необикновено силно и вълнуващо – един от най-големите български поети Яворов провъзгласява стария български град Банско, който е станал родна люлка на велико българи – закърмил е автора на “История Славянобългарска” – Паисий Хилендарски, а след това Неофит Рилски и много други родолюбци, отново за свободен. Не по-малко символична е срещата на прославения майстор на българския стих с момчето от Банско, чиято слава на известен поет по-късно ще се изравни с неговата. Дори този факт от биографията на Никола Вапцаров да беше случаен, в него има пак нещо, което особено вълнува, сякаш това е някакво предсказание на съдбата.

Образът на Явроров се съхранява завинаги в съзнанието на впечатлителното момче, остава завинаги в душата на бъдещия поет, който боготвори докрая своя именит предшественик. Първите си стихотворни опити Вапцаров прави под влияние на Яворов, а отливка от посмъртната маска на трагично загиналия поет е стояла като скъпа реликва в жилището му.

Дълбоки следи в съзнанието на Никола оставят и двете му баби Мария и Милана. Баба Мария била първата жена, организиран член на ВМРО. В разказите, които разказвала на малкото момче се говори за Македония, за борбите, за нейното освобождение. Но Македония и България за нея са тясно свързани: “Ние като българи сме се борили, за да освободим Македония – и моят мъж и моите деца”. Нейните разкази са изпъстрени винаги с моменти от живота на комитите и борбите им с турците, за квартируването на четниците в нейната бащина къща. Самата тя пренасся храна, писма, пушки. Баба Мария има седем деца. Четири от децата заминават за Америка, затова тя често повтаряла: “Бог да прости Христофор Колумб, че откри Америка, та да се отърва от Димитър”.

В голямото семейство Никола чъвства затрогващите грижи на своята баба Милана. Тя си извоюва истински авторитет пред своя първи внук. Тя, както и баба му Мария, били евангелистки. Сдържана и неразговорлива, но особено нежна към децата, Милана умеела да печели тяхната обич. Тя намира език с малкото момче, а нейните разкази вълнуват чувствителното му сърце. Още от малък Никола не слуша детски приказки, а действителни случки за войводи и комити, за подвизите на прадядото Коста Чакъров, за бедни и богати, за поробители и потисници. Безспорно тези разкази край бабиното огнище първи пробуждат чувството за справедливост у него, измъчват и без това живото въображение на момчето. Затова и през целия си живот Вапцаров ще остане дълбоко дискретен, в съчувствието си и отношението към хората. В него основното ще бъде не буйното, невъздържано и прибързано чувство, а ласката, която покорява с човешката си непринуденост, меката й вътрешна сила. Той винаги ще съумява да открие нещо, което дълбоко лично го свързва и сродява с големитепроблеми на живота и ще търси истинския, най-верния път на поведение без да се подава на кипналите внезапни чувства и настроения. Това е присъщо само на истински, мъжествени характери. От ранните си години Никола Вапцаров издава трайните и дълбоки черти на волеви, честен и прям характер, който не само отреагирва на нещата, но и дълбоко в себе си ги преживява.

Наследил любознателността и широките интереси на своя баща и учеолюбието на своята майка, подтикван от нейните непрестанни грижи децата й да бъдат образовани, Никола Вапцаров тръгва на училище и веднага прави впечатление с подчертания си интерес към книгата. Първите му учеически години съвпадат с годините на първата световна война. През този период баща му Йонко завързва приятелство със Цар Фердинанд, който има стопански спорове по владеенето на пирински гори и Йонко, като управител на Банско му помага в тези дела, вследствие на което Царя става собственик на банските гори в Пирин. За целта е прекаран директен телефон, който свързва къщата на Йонко и двореца на Царя.

И до ндес се помни едно голямо събитие, случило се в къщата на Йонко. На път за Южния фронт, в Банско идват германския император Кайзер Вилхелм II и синът му Август Вилхелм, държавния секретар на външните работи на Германия Фон Кюлман, Цар Фердинанд с двамата си сина Кирил и Борис, министри и многобройна свита. Визитата протекла много добре. Царят останал доволен.

Скоро след това Царя кани семейството на Йонко Вапцаров в двореца в София. По време на следобедния чай, малкия Никола се покачил на трона на Царя. Тази гледка накарала Цар Фердинанд да застине, защото никой нямал право да се докосва до царския трон, но все пак Царя запазил хладнокръвие. Това го навело на мисълта, че неговото царуване е към своя край.

Йонко продължава да кани влиятелни хора, на изкуството, министри, политици, известни доктори и въобще силните на деня хора. През юли 1915 г. му се ражда втори син – Борис.

И така, произлязъл от род, в който обществените и политически борби са сякаш предначертанна участ и съдба, а хайдуството и комитаджийството – кръвно заложени от предцитечерти, Никола от най-ранна възраст е завлдян от бунтовническия дух на семейството, от неговата непокорна и непримирима позиция.

От 1916 до 1923 Вапцаров е ученик в Банско и тук прави впечатление с любовта си към книгата, с дарбата си да декламира, с вродената си интелигентност. Подчертан е интересът му към изкуството. Проявява наклонностосвен към литературата, още към музиката, пеенето и рисуването и най-вече театъра. Свири на мандолина в ученическия оркестър.

От 1924 до 1926 г. е ученик в Разложката гимназия. Тук интересът му към художествената литература се задълбочава. Активно участва в училищния театрален живот и във въздържателното дружество.

Желанието му да пише се появява спонатнно. Първият му опит е една шега, свързана с негов близък приятел. Той рецитира Ботев, Яворов и Вазов, които от рано му внушават силата на емоционалното вълнение, изразено чрез мерена реч. В техните изповеди той долавя неизмеримите дълбочини на човешките преживявания, те пленяват неговото въображение с изключителния си и трагичен живот.

Тук започва да пише поемата “Диляна Магесница”, която остава недовършена. Съчинява и много други стихотворения. В шести гимназиален клас за първи път ученикът Никола Вапцаров е влюбен. За неговата чувствителна натура това преживяване е изпълнено с лирико – драматични вълнения. В едно писмо, писано по-късно, поетът си спомня за тази своя първа любов. Той пише на учителката Кирана Рупова през март 1930 г.: “Първата ми любов е е от онова малко градче Мекамия, което сърцето ми носи като вечна скръб. Бях в шести клас, председателствах тамошното въздържателно дружество и червения кръст. В Котролната комисия имаше една ученичка от четвърти клас. Знаеха я всички под името Делка. Влюбихме се почти неусетно и всичко се разви даже без обяснение, защото беше наивна, тя беше още дете.” За тази връзка поетът съчинява една от най-ранните си интимни творби. Всичко в тази изповед е необикновено чисто и нежно, сгрято от копнежите на една отзивчива и чувствителна душа:

Ти помниш ли любимото ни място?

- На пролет тиха розова градина

и старата протегната камина,

където ние се срещахме тъй често.

………………………………

Ти помниш ли?………. Аз няма да забравя

когато ти за пръв път ми се врече,

но всичко туй е толкова далече

и всичко се измени оттогава.

На 15 юни 1926 година в извънредния предконгресен брой на вестник “Борба” – орган на ученическия неутрален въздържателен съюз – е напечатано стихотворението “Към светли идеали”, подписано: Никола Вапцаров. Това е първото печатано стихотворение на поета. До края на годината се печатат още две негови стихотворения – “Последна песен” и “Да грейне факел”.

През всичките тези ученически години добродушното и дружелюбно момче мечтае да лседва литература, усеща как стиховете напират в душата му, само че в момента, когато възмъжаващия младеж е готов за полет в света на прекрасното, иска да се отдаде на любимата си литература, се намесва съдбата този път чрез твърдия и властен Йонко Вапцаров, който се противопоставя на желанието му и сам избира професията на своя син. Решава да го насочи не към даскалъка, а към техниката и изпраща Никола Вапцаров в Морското Машинно училище във Варна. Този път на развитие ще бъде сложен и труден.

След време съкурсистите му ще си спомнят, че между тях обикновените младежи – “по грешка се е вмъкнал един по-особен”. Според приятеля му Кольо Василев: “Никола Вапцаров е талант, който се задушава между сивите казармени стени”. Главните черти в характера на бъдещия мъж най-ярко изпъкват в каззармения строй. Но Вапцаров, за разлика от повечето амбициозни, пъргави и решителни момчета, прави впечатление не с идържливостта, физическата пъргавина и решителността, а с мечтателността. Той е мечтател и това негово качество е дълбоко чуждо и несъвместимо с условията и порядките, които царуват при военното обучеие.

Морското военно училище е създадено след Освобождението на България – през 1881 година, за да подготвя технически кадри за младата държава. По-късно, когато се създава речен и морски български флот, започва да подготвя и навигаторски команден кадър. След Първата световна война, според Ньойския договор, България губи правото да има свой военен флот. Възпитаниците на Морското военно училище се готвят вече за средни техници и корабни механици. Днес Военоморското висше училище във Варна, което подготвя едни от най-добрите морски офицери, носи името “Никола Йонков Вапцаров”.

В новите си взаимоотношения и познанства Никола Вапцаров е все така уравновесен, спокоен. В часовете по литература той става изведнъж авторитет, бързо спечелва доверието с широката си култура и интелигентност. Скоро за съвипускниците си, а даже и за началниците си, той става Моряка.

Произходът на този прякор се обяснява поразному. Веднъж Вапцаров се разхождал покрай морето с един съученик и изведнъж чули викове откъм плажа. Ученички от Втора софийска девическа гимназия се къпели и едно от момичетата започнало да се дави. Вапцаров се хвърлил веднага с дрехите и спасил момичето с голям риск да се удави.

Други разказват, че още от начало го нарекли Моряка на шега, понеже през първата година никак не приличал на моряк, на войник изобщо. Той бил и един от активните в основания самодеен театър, свирел в тамбурашкия оркестър и пеел в хора. Възлагат му да напише марш на 26-ти випуск, който всички много харесват.

Обикновено моряшката любов е “лъжовна”, младежите търсят през свободното си време развлечения. Никола Вапцаров е сериозен, чужд на любовните авантюри, на леките успехи. Съученикът му Пано Найденов в своите спомени отбелязва: “Морякът много държеше на добрите отношения помежду ни, а за отношенията с момичетата той често казваше: “Ей, момци, ако смятате да сте несериозни, по-добре не се закачайте!”.

Възвишените представи за голямата любов, Моряка пази дълбоко в себе си, верен на своята висша нравствена добродетел. По време на едно от своите пътувания по Средиземно море, Вапцаров се сбива с английски офицер, нападнал вулгарно келнерката на крайбрежен бар в Александрия и в този жест откриваме дълбоката почит и уважение към жената, а не към някакъв случаен кавалерски изблик или желание за евтино геройство.

на Моряка не са били чужди любовните желания, жаждата за интимна топлота и ласка от любимата. И затова, когато липсва истинската любов, той е сам, както е нарекъл и едно от стихотворенията си от тези години, в което изповядва: “Столика скръб сърцето ми разяжда”. Едно мимолетно увлечение по ученичката Кина Каназирева от Разлог го кара да изпълва моряшките си бележници с мрачни, унили стихове, в които разкрива несподелената любов и безндаждност – “Младост”, “Гадатели”, “Утеха”, “Интродукция”, “Съмнение”. Те открехват младежкия свят на матроса Вапцаров, интимните му терзания. В запазено писмо до учителката Кирана Рупова от март 1930 година Моряка пояснява своите схващания за любовта, която отново е навестила сърцето му и дълбоко го е наранила: “… По късно се влюбих аз, влюбих се сило и неудържимо. Впуснах се като пирински поток, в пролет отключен от ледовете как се впуска и руши, и повлича. Но тази сила именно ме погуби… Аз чувствам как се задушавам в тази празнота и как душата ми свучи за една любов без край и без начало.”

През юли 1930 година, когато матросът Никола Вапцаров прекарва домашния си летен отпуск, той се среща със студентката по право Ана Мицова. Чувствата са пламнали бързо след толкова очакване и печал, като че ли идва нещо по-трайно. Започват да се редят нови стихотворения като “Когато минеш синята гора”, “В прозореца ефирно очертана”, “Понякога тук става толкоз тъмно”, “Легенда”, “Далечен бряг, край него в бяг”, “Аз съм беден, изхабен и рухнал”. В някои от тях влюбеният е неочаквано драстичен и решителе “Да бъдеш цяла в моите ръце”.

Връзката им продължава и през май 1931 година, Анна Мицова посещава своя любим във Вара. Моряка й посвещава стихотворението “Лъчи в машината”. Тази изповед разкрива противоречивото чувство в душата му, той се опитва да разкрие цялата сложност на интимните вълнения:

… Иди си!… Ти си толкоз светла, толкоз нежна

и твоя млад възторг добре разбирам,

и любовта, която ще изчезне…

Не виждаш ли, крилата ми са сломени,

забравих всичко, даже моите спомени,

които сам се мъча да презирам.