През първите три години на теоретично образование в Морското машинно училище Вапцаров проявява нужното усърдие, въпреки че желанията и амбициите му са насочени в друга област, която трудно се съчетава с казармения дух на военното обучение. Интересен е случаят, че заради спор с учителя по литература той завършва с оценка Много добър (5) и по негово желание се явява на матура, където показва блестящи знания.

Със заповед No. 50, п. 1 се обявява, че Никола Вапцаров е завършил успешно теоретичния курс на Морското училище и от първи август преминава в четвърти курс – 28,07,1929 година. Благородна и емоционална натура, през тези години Моряка мечтае за литературата, чете трескаво различни книги, посещава театрални представления, но постепенно се привързва към техниката. В машините той открива прогреса. Те доказват безкрайните възможности на човешката мисъл, която осъществява вековни мечти на човечеството, именно чрез техническите открития. Поражда се уважение към машините като символ на бъдещето.

Със заповед No. 59, п. 4 от 29.08.1929 година, Никола Вапцаров е командирован на практика с група моряци на летище Божурище, край София. Тук той работи в Моторно отделение а техническата работилница за поправка на аероплани. На летището чувствителният поет и бъдещ техник намира един нов непознат свят. Човекът и техниката – ето нещо наистина ново, една изключителна проблематика за литературата. Цял час Вапцаров лети със самолет във въздуха. Когато каца, той е най-щастливия човек на земята. Лиричната му душа е силно развълнувана. По-късно в стихотворението си “Романтика” поетът зиповядва:

Аз искам да напиша

днес

поема

в която да диша

на новото време

стихът.

Да тръгнат във нея

крилата

на гордия

демон,

обходил от полюс до полюс

светът.

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика

истинала?

Романтиката е сега в моторите,

които пеят

по небето синьо.

Сякаш волността, коятоп той носи в душата си в този кратък миг на летеж се е сливала с безкрая на земята, давала му е нови сили, разкрила му е възможности, които техниката носи на човека.

Практиката на моряците преминава на различни места – от Бужурище Вапцаров е командирован в Дунавската полицейска служба в Русе, където постъпва на практика по парни машини в катерната група. Отначало е на катер “Стефан Караджа”, а след това на катер “Беломорец”.

От 6,10,1930 г. до 6,06,1931 г. Вапцаров практикува на торпедоносеца “Дръзки” във Варна.

В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов му възлага да подготви музикална литературна програма за тържеството, както и да подготви юбилеен сборник по случай 50-годишния юбилей на Мроското училище. От своите произведения поетът включва “Спомени от миноносците” и “Марш на 26-ти випуск от Морското училище”. Тук той одухотворява машината, рисува я като жив човек, който търси близост и намира доверие”…Тогава аз я галех нежно, в очите ми горяха искри, тогава аз я галех като моя, любима, а тя ми пръскаше със закачливо самодоволство, със затопленоот знойна плът масло…”

В това почти любовно обясение на 22-годишния младеж, се долавя пробуждането на творческия порив на събраните знаия през изтеклите неусетно трудни години.

През 1928 година се засилва разцеплението във ВМРО. Иван Михайлов – реакционер, който взема връх във властта, наема терорист, който стреля през пролетта на Йонко Вапцаров. Куршумът рекушира в часовника му и той остава жив. За да спаси живота си, той заминава за САЩ, в Ню Йорк, при сестра си и братята си, след което през 1930 г. се връща в България и временно пребивава в София, тъй като Иван Михайлов живее в Банско и животът на Йонко е в постоянна опасност.

През 1931 година Вапцаров написва стихотворението си “Жажда” на кораба “Камия”:

Един фенер със някаква решетка…

Разбили бихме маската му зла.

Та нам ни трябва силна светлина

да найдем в мрака тази обща клетка

и птицата със сините крила.

Реалистичната картина, която е нарисувал авторът се налага с дъха на морския и груб живот, впримчил младите мъже в свята примка.

В началото на 1932 година Никола Вапцаров отново е в Русссе, където е на стаж за четири месеца в Дунавската полицейска служба. Тук посещава редица театрални постановки. Театърът до края на живота му ще остане мечтана и неразделна област на изкуството, в която той не се утвърждава само поради ранната си смърт. Вапцаров режисира и сам изпълнява ролята на Страджата в пиесата “Хъшове” от Вазов, която е представена на моряците в Дунавския флот в Русе.

Тук животът на брега на река Дунав, където преди две години пак е посрещал пролетта, отново размишлява за младостта и любовта и търси някаква вътрешна опора за мъчителните години и безизвестността, която го очаква. Той написва първия вариант на световноизвестното си стихотворение “Пролет”:

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

Ще изминат години, през които Моряка ще узрее творчески, ще намери своето място в живота. За него пролетта е символ на новия живот на хората, които ще се радват на труда си, ще се обичат като братя. Символ на един живот изпълнен с хармония и красота, волност и щастие, и чиято реализация ще бъде действителност, а не мечта. И поетът вярва и е готов да участва за осъществяването на този красив живот:

“Веднъж класическият индийски поет Галиб каза за пролетта следното: “Кой знае колко красиви човешки същества лежат под тази земя, та всяка пролет тя отново разцъфва в рози и лалета”.

Големият съвременен индийски поет Икбал отдаде поетична дан на младите индийски поети със стиховете:

И с това Икбал искаше да каже, че по-добре е да дадеш своя цвят, своя аромат и усмивката си на света и да умреш млад като цвете, отколкото да бъдеш стар, отровен трън в плътта на човечеството. Вапцаров е един велик пример, който доказва тази истина. Той беше също като роза, която загина млада и даде цвета, дъха, красотата си за България”.

Али Сардар Джафри – Индия

На 25.04.1932 година Никола Вапцаров постъпва като стажант – механик на парахода “Бургас” във Варна. Посещава и се докосва до такива екзотични места като Цариград, Александрия, Порт Саид, Найфа, Бейрут и др., островите Родос, Кипър, Мармара, Митилин и други. Вапцаров е завладян не от романтиката и красотата а видяното, колкото от проникновението, че навсякъде по света хората носят своите скърби, своите грижи, своята мъка и най-вече онази “вечна жажда на човека” за един по-хуманен и щастлив живот.

Плод на тези пътувания и породилите се чувства са “Импресии от параход Бургас” – “Александрия”, “В открито море”, “Митилин (Лезбий)”, “Остров Мармара”, “Черно море”. Тук създава и своите пътеписи – “Ключът на Суец” и “За силно впечатлителните вход забраен”.

На 14,06,1932 г. Никола Вапцаров завършва военната си служба и със заповед No. 38 п. 6 от същата дата е произведен в ранг – офицерски кандидат. Получава диплом за завършено образование с права на среден машинен техник.

Напускайки стените на Морското училище, на корабните палуби, той е вече психологически и духовно подготвен за срещата с грубата действителност, за решителния си “двубой” с нея. Тогава вестик “Технически глас” ще отбележи:”… Днес, когато целия свят е обзет от тежка стопанска криза, когато и малка България изнемогва от същата криза и цялото българско гражданство прекарва тежки минути на изпитание, всеки от ас си задава въпроса:”На къде?”.

След време, когато поетът пише стихотворението си “Писмо”, предчувствията от тези дни са кристализирали с цялата си яркост и грабваща сила, с дълбокия вътрешен драматизъм и изповедна страст. Разтърсващо ще прозвучат за света стиховете:

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

истиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като на някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсиха,

и молеха пощада.

А бяхме млади,

бяхме толко млади!…

Към разочарованието налагано от бъдещето, което ги очаква, се прибавя и чувството, че са измамени несправедливо и това е породило емоционални терзания у поета да се излеят в протест, да избухнат в гняв:

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба

която

днес

клокочи.

Така се появяват едни от най-силните стихове в нашата поезия, където като своя гениален предшественик Ботев, Вапцаров решава проблема за саможертвата в светлината на големите идеи на своето време. Опоетизирането на смъртта и тук говори за благотворното влияние на българската лирическа традиция, чието начало е в народната песен:

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

На банката, послучай завършването на Морското училище, Никола Вапцаров държи реч, в която изразява мислите и настроенията на своите съвипускници, разкрива истината, упорито прикривана зад красивите фрази и лъжливи обещания.

По време на пребиваването си във Военноморското училище, Никола Вапцаров създава над 70 стихотворения, импресии, прозаични откъси. И макар веднъж поетът да беше каззал:”…Понякога тъй страшно ми се искаше да направя нещо голямо”, тези творби свидетелстват за неотклонното му ориентиране към световната литература и изкуство.

Завършвайки Морското училище, Вапцаров е изправен на кръстопът, очи в очи с живота. Той вече машинен техник, но и любовта му към литературата е много голяма. Съдбата му предлага невероятно рядък шанс.

Баща му Йонко Вапцаров урежда назначаването на сина си в най-големия официален вестник “Зора”. Статията, която Никола Вапцаров изпраща до вестника, проваля бляскавото бъдеще на поета. Тя говори, че поета принадлежи на един друг свят. Баща му е много разочарован. От тук Нататък младият поет трябва да понасся всички тежести на едно сурово битие: вместо уют и покой – черен непосилен труд, вместо сигурност – безпаричие, безработица.

И ще носи в сърцето си необикновена вяра, която ще го крепи през целия му жизнен път. В тази вяра намира необикновена духовна сила. Тя е самата същност на Вапцаровото виждане:

Ето – аз дишам

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбираш,

че мразя живота.

Напротив, апротив!

Дори да умираш,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Това не е само едно младежко виждане, тук има нещо по-дълбоко и силно, като че ли необяснимо, което определя загадката на този необикновен човек.

На 07,07,1932 година Никола Вапцаров постъпва на работа в книжно – мукавената фабрика между селата Кочериново и Бараково, Дупнишка околия. Отначало става огняр, тък като няма свободномясто за машинист. Работата е много тежка, но той я усвоява без да се оплаква. По-късно работи и като машинист. За работниците във фабриката той е Вапцара или просто Кольо. Неговата доброта проличава в отношенията му към колегите. Те го обикват и му се доверяват. Той не изпъква с някакви необикновени черти. Блясъкът в очите, мекотата не жестовете, изразителните думи, с които говори, простотата, с която се отнася към новите си приятели – всичко това бързо премахва всякаква преграда между него и работниците. Те инстинктивно чувстват, че поетът е истински свой и близък човек. Навсякъде той чувства внимание към него, ценяъ го и го уважават. Но Вапцаров чувства, че все повече влиза в противоречие с реалността, че мечтите му все повече се разминават с бъдещето, което го очаква. В атакива момети поетът не може да намери изход от кръстопътя, на които е стъпил.

По-късно сякаш като равносметка от това напрегнато и тревожно време, поетът пише стихотворението “Завод”:

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

Животът тежък, скучен –

Живот без маска и без грим –

озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,

и тряъбва да си страшнно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало

вбесено псе

парченце хляб.

“Но неизвестният работник, поетът, геероят на нашето време е обичан от милиони. Днес работниците в Ланкашир носят стиховете му в джобовете си. Аз слушах Вапцаров от устата на един работник в Манчестър. Чух обикновена тъкачка да говори с ентусиазъм за стихотвореието “Завод”. “Да, тъкмо така е в живота” – казваше тя”.

Питър Темпест – Англия

Скоро Вапцаров се проявява в нова насока – включва се в театралната трупа. В началото е само артист, скоро след това се изявява и като режисьор. Саммо за един сезон се поставят десетки пиеси на български и чуждестранни автори.

На 28.08.1932 година Вапцаров се запознава със своята бъдеща съпруга -- студентката по математика Бойка Димитрова, която е родом от Горна Джумая, днес Благоевград.

Влюбеният Вапцаров, нговия прекрасен сън е нарушен от безследното изчезване на баща му – Йонко Вапцаров през 1933 г. Той е отвлечен от хората на Иван Михайлов, който е лидер във ВМРО. През август същата година хората на Михайлов проследяват и от засада стрелят срещу Никола Вапцаров. Задържан е и по-младият брат – Борис Вапцаров. Под въздействието на Иван Михайлов и неговите хора, поета е принуден да сключи брак с Бойка.

Особено интересен е момента преди сватбата с промяната на протестантската вяра на поета и приемането на християнската, защото еговата съпруга, а той е евангелист (протестант). Този въпрос достига чак до Неврокопския владика, който поради нередовността на документите на двамата младоженци, трябва да забави церемонията. Бащата Йонко отново използва своя авторитет и само с едно вдигане на телефона – нещата се оправят на мига. Бойка от непълнолетна става пълнолетна, а 40-те молитви, които е трябвало да изслуша Никола са отложени за след сватбата.

Живота на поета-машинист става още по-труден и непосилен. В средата на декември 1934г. Мукавената фабрика в село Кочериново е закрита и работниците в нея – уволнени. Група работници, начело с Никола Вапцаров, заминава за София и успява да предотврати закриването на фабриката, като постигат договорка надниците да бъдат намалени и работните дни да са само четири.

Новата 1935г. За хилядите работници във фабриката ще бъде много тежка и нерадостна. Тя ще бъде такава и за поета който дели съдбата си със съдбата на обикновения работник. И в големите делници и в малките часове за почивка Вапцаров се мъчи да вникне в този сложен и противоречив свят на работническата душа, да разбере яркото и неповторимото в него. В стихотворението “Завод” оживява цялата тази мрачна и противоречива картина:

     Подтиcкащата атмосфера, непосилният труд, рухващите сили и надежди са разкрити с голяма жизнена истина от поета.

     На 4.01.1936г. му се ражда син и по стар български обичай е наречен на името на баща си -Йонко.

През месец май счупването на една от машините дава повод на управниците на фабриката да се освободят от повечето работници. Сред тях е и Вапцаров. Положението му става много тежко. Заминава за София да търси работа. Тричленното семейство заживява на ул."Люлин" №22 в столицата, в една тясна и нехигиенична квартира. Животът отново проверява неговите сили и както си спомня съпругата му : "Безработицата и несгодите не отчайвала Кольо, бедноста не го смущаваше. Тежко му беше само, че не межеше да се грижи за детето така, както трябваше да се грижи всеки баща. И колкото по-трудни ставаха условията за живот, толкова по-силно се разгаряше волята му да се бори, да твори. Вечер аз си лягах с детето, а той оставаше да пише в тясната кухничка. Понякога се увличаше дотолкова, че рано сутрин го заварвах наведен над масата."

Късно вечер, чак до зори, безработния поет пише своите "насечени", "задъхани", "навъсени", "къси" стихове, а през деня е принуден да търси препетание-напразни, безконечни часове на разговори, молби, увещания, разпитване на приятели.

В тези трудни часове,далеч от майка,от близки и подкрепа,далеч от роден край поетът разкрива душата си в стихотворението"Родина":

Над тебе Пирин

издига гранити,

обвити във сиви мъгли.

Орли над бедни села

размахват крила

и хала в полята пищи.

А бяха години,

когато невинно

люляха ме празни мечти.

Животът бе ведър

и лесен,

животът бе щедър

и песен бе ти.

Но ето-

преминах

през дим,

през масло

и машини,

преминах през

гнет и тегло-

вред,където се борят

за хлеб.

И нещо се случи

във мене.

Простенах от болка,

но бях без изход.

Погледнах напред

и плю озлобено

и в теб,

и в самия живот.

В това стихотворение-равносметка на изминатия път всичко е оголено, истински материално, говори се направо, без увъртане, по Вапцаровски. Стихотворението "Родина" е истинския прелом в творчеството на поета. Никъде по-рано така ясно и категорично той не езаявявал своето собствено "аз", не е очертавал така плътно и завладяващо родословното си начало, здравия корен на огромния си талант.

На 18.06.1936г. умира световно известния руски писател Максим Горки и Випцаров му посвещава стихотворението "Горки", защото Вапцаров отдавна е усетил нещо Горкиевско в своята съдба.

Съдбата го подлага на поредното изпитание. Умира синът му - малкият Йонко - жертва на глада и мизерията. И тогава поетът ще изрече едни от най-черните стихове на своя живот:

Децата ни мрат

в отровната смрад

без слънце,

в задушни коптори.

Светът е затвор.

Всредата на месец август Вапцаров постъпва на работа в мелницата на братя Бугарчеви, като работи само вечерна смяна по 12 часа на нощ, като машинист. Скоро всички работници го обикват. Работата е много тежка. Много често поета върши работата и на своя помощник огняр, който се разболява от туберкулоза и за една седмица умира.

Малко по-късно този случай ще послужи на Вапцаров за да напише стихотворението си"Спомен":

Аз имах другар,

добър другар,

но…кашляше лошо.

Той беше огняр-

пренасяше с коша кюмюр,

изхвърляше сгур

дванадесет часа на нощ.

От улица"Люлин"№22 Вапцарови се преместват на таванския етаж на ул."Върбица"№4. През есента на 1936г. поради крайно изморителната и тежка работа Никола Вапцаров се разболява. На осми октомври същата година е назначен на по-лека работа в Софийското железопътно депо като шлосер. Вкрая на месеца е преназначен за локомотивен огняр.

В стихотворението си "Епоха",поетът е пресъздал само с няколко плътни щрихи облика на времето, в което живее, показал е една картина, видяна с неговите будни очи:

Машини,

стомана,

машини

и масло,и пара,

и смрад.

Внебето-бетонни комини,

в бордеите-призрачен глад.

----------------------------------

Епоха на дива жестокост,

препускаща лудо напред.

Кипяща,стоманна епоха

пред прага на новия век.

За разгръщащите се творчески сили на поета времето е благоприятно и той съумява истински да оползотвори богатия материал, да го превърне в своя същност. Уверено той се изкачва на гребена на епохата и става неин певец.

Нова литературна изява е стихотворението"Пушкин", отпечатано на 27.02.1937г. Същата година той спечелва първа награда на списание "Летец" на тема "Художествени произведения с въздухоплавателен сюжет" със стихотворението "Романтика". Това е единствената творба на поета, в която толкова силно и живо се чувства радостта от възможностите на човешкия гений и неговата перспектива в утрешния ден. Завинаги Вапцаров остава носител на новата романтика, като я свързва с новаторските завоевания на техниката-нещото, което поета въведе в българската поезия и с което света го нарече Новатор:

Това е новата рамантика,

която се ражда

и добива своя плът,

и въплътена

в самолетно тяло,

обхджда днес

от край до край светът.

Стихотворението "Романтика" е първото голямо обществено признание на Вапцаровия талант:

"Никола Вапцаров емодерен поет в най-хубавия смисъл на думата. Възпитаник на Морското училище във Варна, още от младежките години на своя кратък живот той улавя пулса на епохата, ритъма на новото време, на машините от 20 век. Неговите песни за революционните промени в човешкия начин на живот са една истинска възхвала на техническия прогрес, един химн на съзидателния труд на човека."

Христос Хадзимапас-Гърция

Малко по-късно през същата 1937г. Вапцаров печели втора награда със своята едноактна драма "Бент" от конкурса "Родно радио". През тези години той работи и върху сюжети за деца и юноши. Пише поемата "Влак" и детските стихотворения - "Врабчова сговорна дружина", "Денонощно сняг вали", "Машинист" и други. Със стихотворението "Машинист" той остава в антологията на световната поезия за деца:

Гледа тук бащата строго,

но му става ясно-

машинист ще стане Гого,

само да порасне!

Испанската революция дава нав тласък в творческото развитие на поета.Поради заболяване, въпреки силното му желание да се включи пряко във военните действия в Мадрид, той създава най-оригиналните, най-разтърсващите, най-хуманните, пропити със скръб, но дълбоко оптимистични световни творби в цикъла "Песни за Испания". Първото от тях е стихотворението "Испания":

Сега за мене ти си участ.

Сега за мене си съдба.

И аз участвам неотлъчно

в борбата ти за свобода.

------------------------------

Сега се бия за победа,

в картечните гнезда прикрит,

из улиците на Толедо

и пред стените на Мадрид.

Ако с написаното до момента Вапцаров е заел своето достойно и отредено място в българската литература, то сега с тези творби определено и безвъзвратно, той напуска границите на своята страна и престава да бъде само наш български поет.

"Големите поети като Вапцаров са поети не само на своята страна. Те принадлежат на целия свят. Ние го приемаме именно като такъв, за това сме щастливи, че видяхме родната му къща, неговия паметник.

Както в целия свят, Вапцаров е обичан и в Турция. Негови стихотворения са преведени в нашата страна,турският народ го познава."

Азис Несин-Турция

"Днес виждам как този снажен и непоколебим поет е станал толкова голям, че не може да се задържи в географските граници на родината си. Той е навсякъде. Там, където има тирания, жестокост, несправедливост, глад и болести, Вапцаров се бори като лъв:където има мир, обич, приятелство и благоденствие, Вапцаров пее като птица."

Али Сардар Джафри-Индия

Другите стихотворения от този цикъл са:"Сън", "Песен на другаря", "Песен на жената" и "Писмо", където на фона на личната човешка драма изпъква образа на бунтовната и окървавена Испания:

Фернандес

лежи в паметта

пред стените

на Мадрид.

------------------

Майко,ти не го кори ,

че отиде да се бие…

Фернандес бе прав,дори

мисля,че грешиме ние.

Само той от нас прозре

истина една в живота-

по-добре е да умреш,

вместо да живееш скотски.

"Поетите могат да общуват с хората, независимо от границите, независимо от времето. Така общува чрез стиховете си с целия свят и с нашите гласове Никола Вопцаров - големият българин и гражданин на Банско.

Той много обичаше своя роден край и все пак можеше, без да е бил в Испания, да пише за трагедията на испанския народ и испанската република така, сякаш е преживял всички победи исражения като боец под стените на Мадрид и Толедо.

Струвами се, че между всички творци на поезия има една мощна връзка, за която говори и Вапцаров в стихотворението си "Испания".

Стихът му, идеята му могат да вдъхновят и мен, могат да проговорят и чрез мен, полския поет."

Юзеф Ленарт-Полша

Напускайки границите на своята страна, Вапцаров достига до своя нравствено-етичен и духовен епогей. От всичко написано от него до момента, преминал през много лутания и търсене,през суровата действителност и разочорованията на живота, най-накрая Вапцаров написа най-простите и гениални творби - "Песен за човека" и "Двубой".

"Песен за човека" е една проста човешка драма, чийто главен герой е обикновения човек, който е смазан от живота, за да прозре голямата житейска истина на своето битие:

Ех,лошо

Ех,лошо

светът е устроен!

и изрича другата истина,която ще промени това битие:

А може,по-иначе може…

От тук нататък този обикновен човек вече е спокоен,направил е своя вътрешен прелом и запявайки своята песен се извисява над действителността-за да стане човек:

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо.

Пред нега живота

изплувал чудесен-

и после заспивал усмихнат…

Извисил се до това ниво Човека Вапцаров рисува картина,която по-късно той самия ще изживее в ареста малко преди да бъде разстрелян:

Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил-

хора.Зад тях часовой.

--------------------------------------

Във коридора

тихо говорят

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

вече зората блести.

Отивайки на разстрел,Човека разсъждавал"за своята тежка човешка, жестока, безока съдба", търси нейните социални корени, осмисля я чрез своята човешка същност, за да извоюва своето безсмъртие:

Животът ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден…

Обикновеният човек намира своето място и във Вселената:

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:"Браво,човек!"

дори и след смъртта:

Но там,в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

която се понесла и продължава да звучи и днес.

Докато в "Песен за човека"чрез диалог Вапцаров възпя обикновения човек, то в стихотворението "Двубой" той утвърди идеалите на новия човек, героят на епохата чрез неговото "аз". Настъпил е часа на последната схватка с този "грохнал", "разкапан", "озлобен" живот. Този двубой не е от вчера, този двубой го съпътства през целия му живот, но този път двубоят е последен и неговият изход е ясен:

Ние сплетохме здраво ръце,

` с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти.Тогава?

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен-

и победеният си ти.

Обикновеният човек излиза от границите на своята страна. Той е един от миньорите, затрупани от въглищния пласт, той лежи застрелян на прага на един бордей, той е подлеца, който застрелва своя брат, той е едно дете, простреляно на барикадата в Париж, той е човека-носител на световния прогрес:

А аз съм тук и там.

Навред.

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,поет…

Навред съм аз!

Навред съм аз!

Това "аз" носи световното съзнание, то съществува в тази епоха. Чрез него добиваме правдива представа за простите човешки драми. Тези неизвистни хора не са поетическа абстракция - те движат колелото на историята. Те са готови на саможертва и вярват в изхода на този двубой-победата на новия живот:

Как мислиш,

ще ме победиш,

навъсен,мръсен,

зъл живот?

И аз горя,и ти гориш,

и двамата се къпем в пот.

Но ти изчерпваш своите сили,

слабееш и ти,отпадаш и ти.

За туй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас може би…

Тогаз,на твойто място,дружно,

ще изградим смного пот

един живот желан и нужен,

и то какъв живот!

Със стихотворенията си"Песен за човека" и "Двубой" Вапцаров зае исвоето място, отредено му в световната литература. Нещо повече, той не ще остане само във времето на двадесетия век. Напротив,със своето новаторство в поезията, с вярата в доброто, с безграничния си хуманизъм, Вапцаров отдавна е прекрачил и прага на двадесет и първи век:

"Аз съм твърде убеден, че думите на Вапцаров за един хубав свят винаги ще запазят своята сила.

Като немски писател бих искал да кажа, че ние уважаваме Никола Вапцаров. А аз лично го обичам - заради неговия поетичен език, заради реализма му. Вапцаров е бил невероятно скромен човек. Бил е, както всички знаем,и смел борец,и много голям поет. И когато днес чета неговите стихотворения, на мен ми се иска да плача от щастие, че е имало хора,които са ги превели но моя език, така, че да ги разбирам."

Ервин Фишер-Германия

"Четейки стиховете му,аз вписах Вапцаров като звезда от първа величина на моя поетичен небосклон.Това беше тайно.Днес аз се радвам,ние всички се радваме да видим,че Никола Вапцаров,вашият Български поет,е станал звезда за цялото човечество."

Жак Гошрон-Франция

На 1.11.1938г.Никола Вапцаров постъпва на работа като техник в държавния екарисаж в София.В началото на януари 1939г.пристига от Банско баща му Йонко Вапцаров,тежко болен ипостъпва на лечение в Александровската болница при своя приятел професор доктор Моллов.Десетина дена по-късно той умира.

Същата година Вапцаров пише цикъла"Песни за родината"-"Родина", "Земя", "Песен", "Имам си родина", "Хайдушка" и "Елтеиска". Поетът, който напуска географските граници на своята страна, сега отново се завръща при своите дълбоки корени, за да почерпи нови сили и да направи историческа равносметка. Той е разочарован от видяното и за това изпитва противоречиви чувства към родината. Образът на родината е описан в ду ха на Ботевската поетична традиция-"гнет" и "тегло", "тегло" и "робия", "глад", незаслужена историческа изостоналост на родината и народа:

А нейде живота пулсира,

израства

завод

след завод

бръмчат …

А моят народ

работи,

умира,

както в дълбоката

бронзова ера.

Без да се отказва от родината, макар и разочарован и отчужден, Вапцаров преосмисля всички утвърдени стойности, изповядва най-искрената си мъка, най-горчивото си страдание от несбъднатите лични и национални мечти. И въпреки разочарованието и неудоволетвореността си патриотичните му чувства остават живи:

Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем

на всички без покрив и хлеб.

В стихотворението"Земя"се усеща едно разграничение от земята,по която тъпча сега",но той не се отказва от нея:

Ние сме слети с сърцето,с умът.

Липсата на простор,на красота и волност на родната природа,на родния край са дълбоко съхранени в душата на поета.Те са в това двойнствено усещане за"отечество"и"не-отечество",за"моя"и"не-моя"земя.

В тези песни се открива приноса на Вапцаров в развитието и обогатяването но класическата патриотична проблемност.

В края на 1939г. Вапцаров замисля издаването на първата си стихосбирка.Това издаване минава през много перипетии.Стиховете му минават през различни цензури.Много от тях отпадат.За издаването са нужни пари.Съпругата му Бойка Вапцарова сключва заем от спомагателната каса при Българска земеделска и кооперативна банка,където работи.С парите купуват най-лошокачествената хартия на двойна цена.И сега съдбата му изневерява,но това не може да спре устрема на поета.Малко преди набирането на ръкописа в печатницата,той написва уводното стихотворение"Вяра",въпрекиче липсва цензурския печат.Втората половина на януари 1940г. излиза от печат стихосбирката"Моторни песни".

В края на май същата година Вапцарови се преместват в двустайния апартамент на сестрата и зетя на Йонко Вапцаров,които живеят в САЩ.Тук вцентъра на София,на ул.Ангел Кънчев №37 на 4 етаж преминават последните години от живота на поета.

Събитията в света напредват неимоверно бързо.Германия започнала своя завоевателен поход в Европа,побеждава Норвегия,Белгия,Холандия,обявява война на Франция.На 19 юни фюрерът произнася реч в райхстага.Започва офанзива срещу Англия.Като съюзник на Германия,България се ползва с доверието на райха и неговия велик завоевател-Хитлер.

В края на септември Вапцаров напуска екарисажа и е назначен на работа като машинен техник в изпитателната станция при Министерството на благоустройството.Скоро се налага да напусне.

На 12 декември в дома на Вапцаров в град Банско е направен обиск и поета е арестуван.През втората половина на декември е освободен до разглеждане на преписката от прокурора,под гаранция,която Вапцаров плаща.

През 1941г. поетът развива активна литературна дейност.Член е на редакционната колегия на вестник"Литературен критик".Печата нови стихове в различни вестници и списания,някои от които свързани с изкуството-"Ботев","Хроника","Кино"и др.

В първите дни на месец юни най-неочаквано Никола Вапцаров е арестуван и отведен в 4 полицейски участък в София,а късно вечерта откаран с влак в Разлог,където е затворен в Разложкото полицейско околийско управление.От там е интерниран за три месеца в Годеч.Поета е арестуван във връзка с тъй наречената"Соболева акция",получила това име заради предложението на главния комисар на съветския комисариат на външните работи Аркадий Соболев България и СССР да сключат пакт за приятелство и взаимна помощ.Но това не се случва.Вапцаров е обвинен в нарушаване на Закона за защита на държавата.Делото завършва с присъда №98,издадена"в името на Негово Величество Борис ІІІ,Цар на българите…Никола Йонков Вапцаров е невиновен…"

На първи септември поетът се завръща в София.Веднъж той ще сподели с жена си:"…Да знаеш само как ми се живее!Противно нещо е смъртта!Веднъж дори си я представих.Прибирам се вечер по улицата и в тоя миг един куршум ме пронизва,аз падам върху паважа и оставам да лежа.А паважът е покрит с лед-студено,страшно,мъчително…"

През януари 1942г.поетът изживява една от последните си драми.Докато е бил във Варна,съпругата му ражда преждевременно и момченцето живее само няколко часа.Но сега душата му е затворена за всякакви вопли и стенания.Напрежението расте с всеки изминал ден.Някога стихотворението му"Ще бъда стар,ще бъда много стар"е завършвало:"Тогава аз ще имам син,синът ще бъде двадесет годишен".Сега и тази съкровена бащина надежда е убита.Животът му е отнел и последната лична радост.

На 4 март 1942г. рано в зори Вапцаров е арестуван и този арест ще бъде последен.За поета започват жестоки дни и нощи.По-късно по време на процеса Вапцаров ще разкаже на жена си:"Там бях загубил представа за времето.Ту ме измъчваха,ту ме оставяха да се съвзема,за да започнат отново.Тежкия бой и стягането с електрически обръч можех до понасям,но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу.Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах,че вече нямам сили да издържа.Исках да се самоубия,но нямаше с какво.Случайно намерих в ъгъла на килията едно кабърче,взех го и го забих във вената на ръката си.Кръвта бликна и започна даизтича,а аз се унесох в тихо блаженство.Спомних си за целия живот,дожаля ми за слънцето,за живота и най-вече за това,че бях направил малко за освобождението на родината.Но с гордост повтарях в себе си:врагът ще бъде разбит-победата ще бъде наша!И в тоя миг ключът на вратата щракна и вътре нахлуха полицаи.След малко дойде и лекарят,който спря кръвта и превърза раната.И отново започна пукане на костите,скубане на косата,миризма на горено месо…"

В дирекцията на полицията Вапцаров преминава през цялата изобретателност на човешката жестокост,макар че самият той е пример на рядка човечност и доброта.

Веднъж-пребит при поредните разпити,той казва на една от затворничките:"Много те моля,ако те обвинят в нещо и ако те измъчват,да казваш,че за всичко съм виновен аз."Тя разказва още,че при арестуването жена му му дала хляб.Когато седнали да ядат,той се отказал от своя дял:"Аз съм по-издръжлив от всички.Имам тренинг в това отношение.При арестуването ми миналата година не съм ял по цели дни,пък и друг път ми се е налагало."

На 6 юли 1942г.започва процесът.По-късно в своите спомени брат му Борис Вапцаров ще сподели:"…Това не беше той.Това беше сянка от него.Това беше скелет,облечен само в прозрачна кожа.Фашистите бяха изсмукали всичкия живот от неговото тяло.Продължителните инквизиции го бяха сломили.Беше страшно да го гледаш.Но сломено беше само тялото.Духът живееше. Очите гледаха пламенно и с оная, присъща за него, човечност. И тогава,когато смъртта беше спряла студената си ръка върху главите им,той намери сили и ми се усмихна така широко, така топло по братски, с такава вяра в близката победа, както той се усмихваше през целия си живот." Писателят Богомил Райнов много точно е изразил неговия характер: "Поетичният талант и човешката красота у Вапцаров бяха единни и неделими, както мислите,вярата и действията му бяха единни и неделими-в живота,вборбата,впоезията. При цялата си душевна сложност той бе ограничен и прост, с оная простота на съвършенството, свойствена на бистрия кристал или на планинското цвете."

"…Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване и лишаване от права…в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ…"

Присъдата трябвало да бъде изпълнена в срок от двадесет и четири часа. Шум, въздишки и тихи стенания изпълват залата. Разрешено е свиждане само за три минути. Думите се отронват с необикновена мъка: "Прощавайте…настъпи краят!"

Целият този 23 юли,четвъртък,е изпълнен с остри драматични преживявения. Обстановката е напрегната. Драмата се приближава към своя финал. След обед осъденият Никола Вапцаров и останалите осъдени получава разрешение за последно свиждане от 5 минути. Нищо утешително не могат, но поетът търси утеха и промълвява: "Мили мои,много грижи ви създадох. Прощавайте! Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш стази мисъл, успокоявай се с думите на своя Исус Христос: "Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод." Докато другите осъдени пишат писма наблизките си, Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад.

Когато свиждането свършва, жена му излиза от затвора, разгръща листчето, което Вапцаров и е дал. И тук намира две прощални стихотворения. Първото "Прощално" е най-нежното стихотворение, което поетът пише през живота си:

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискн гост.

Не ме оставяй ти отвън на пътя,

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо.Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам,

ще те целуна и ще си отида.

С това стихотворение Вапцаров остава в антологията на световната любовна лирика.

Второто стихотворение"Борбата е безмилостно жестока" с право може да се нарече поетичното и идейно завещание на Вапцаров.То е най-обобщен израз на Вапцаровия хуманизъм и на философията му:

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата,както казват,е епична.

Аз паднах.Друг ще ме смени и…толкоз.

Какво тук значи някаква си личност!

Разстрел и след разстрела-червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой,защото се обичахме!

С това стихотворение той завинаги влиза в сърцата на хората и остава безсмъртен.

Един интересен повод дава възможност на осъдените още веднъж да се срещнат с близките си. На осъдения Антон Попов му се разрешава преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова,дъщеря на бившия министър Христо Манолов. На тази церемония присъстват и Вапцаров и жена му. Свещеникът Иван Шивачев-Зорин подготвя обреда. Върху голяма маса с бяла покривка е поставена ваза с цветя,сложена е кутия с бонбони,има бутилка вино,разтворен е требник. Венчавката става пред очите на хората,които след малко ще присъстват на разстрела-полицаи и войници,германски и италиански офицери,цивилни агенти, начело с Никола Гешев.В тези последни мигове Вапцаров проговаря за последен път: "Боя , в последните минути на живота си ти казвам честно и искрено, че мама и ти ми бяхте най-близките и скъпи същества, но аз не можах да направя нищо хубаво за вас… А сега е много късно…Прощавайте…"По-късно майка му ще си спомни:"Една от последните поръчки, които бе казал на Бойка да ми предаде, беше на другия ден да занеса на гроба му букет и вместо да нося жито на гробищата, да занеса храна на негови приятели в затвора."

Венчалната церемония завършва.Младоженката и другите жени са качени в автомобил, който напуска Софийския гарнизон. Шестимата осъдени са въведени в средния тунел на стрелбището. Тук е поставена маса и те се нареждат в една редица. До масата застава военният прокурор,който прочити присъда по н.д.585/1942г.на Софийския военнополеви съд,съгласно която шестимата осъдени трябва да бъдат екзекутирани. След прочитане на присъдата свещеникът ги кани да се изповядат,но всички отказват. Прокурорът им дава последна дума, а след това посъдимите предават личните си вещи, за да бъдат върнати на близките им. Определени лица поставят книжни качулки върху главите на осъдените, които втози момент запяват песента на най-големия български поет и войвода, с която песен и той преди много години остана безсмъртен:

Тоз,който падне в бой за свобода,

той не умира:него жалеят

земя и небо,звяр и природа,

и певци песни за него пеят.

Осъдените са екзекутирани-21 часа.

   Късно вечерта черната камионетка с ковчезите и свещеника заминава към квартал"Орландовци", където се намират Софийските гробища, за да бъдат погребани разстреляните. Интересното е, че гробовете им са били изкопани няколко дни преди това, което говори за абсурдността на самия процес.

   В скъбното мълчание, обхванало цялото гробище, нечия незнайна ръка поставя по един червен карамфил на набързо скованите кръстове и на утринните лъчи те греят като алени звезди.

   И така ,след своята смърт Вапцаров остава в историята, история, която той сам формулира и написва приживе. Големият италиански поет, носител на Нобелова награда, Салваторе Куазимодо писа, че в стихотворението си "История" Вапцаров извърши своето слизане в ада, за да потвърди още веднъж своята вяра и своите героични предчувствия. То е продиктувано от целия живот на поета:

Какво ще ни дадеш ,историо,

от пожълтелите се страници?

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии.

Той пише своята история,в която страданието на обикновените хора вика и "се зъби неприветно",в която всеки отделен човек е личност,правеща своя избор във времето и предизвикваща историческото събитие:

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме със събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

Стихотворението е една велика равносматка на епохата.В него Вапцаров е слял личната си съдба на поет със съдбата на народа в една сурова история,с разтърсващо самообричане пред нейния ход и нейната присъда.

Живот ли бе -да го опишеш?

Живот ли бе -да го разровиш?

Разровиш ли го- ще мирише

и ще горчи като отрова.

"История" покорява читателя безвъзвратно и Вапцаров вписва себе си между нацията и личността,между няцията и света:

Но разкажи с думи прости

на тях-на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

"Неговото творчество говори на всички нас, млади и стари, от Изток и Запад, на различните наши езици.Някои от нас преживяха Втората световна война като незасегнати цивилни, някои като войници.Мнозина носят със себе си белезите от онези години,където ида отидат.За други борбата принадлежи на историята.Във всички случаи творчеството на Вапцаров има трайна стойност.За онези,които тогава още не са били родени, неговите стихотворения дават определение на миналото.За онези,които болезнено си спомнят какво е било,неговите стихотворения създават връзка с нашата колективна памет."

Максайн Кюмин-САЩ

Световният съвет на мира отреди зе 1952г.Почетната награда на мира на "българския поет и национален герой"Никола Вапцаров.С присъдената международна награда,чрез много преводи,публикации и изследвания в чужбина, неговия живот и поезия стават достояние на света.Свят,по който тръгнаха Вапцаровите"думи прости",отправени към хората на идните дни, за да разкажат за "храбрата"борба и"ненаписаната мъка", тръгнаха"навъсените и къси"стихове,в които "вика неприветно страданието" и"диша вечната човешка бодрост."

Днес световното признание и популярност на Вапцаров и неговата поезия са неоспорим факт,потвърдн от времето на живота.Респектира и голямото количество чужди езици,на които има преведени Вапцарови творби-над 53 езика-азърбайджански, албански, алтайски, английски, арабски, арменски, башкирски, беларуски, бенгали, виетнамски, грузински, гръцки, еврейски, есперанто, естонски, италиански, ирански, испански, казахски, киргидски, китайски, латински, литовски, малаялам , малдавски, монголски, немски, норвежки, пенджа, персийски, полски , португалски, румънски, руски, сирийски, словашки, сърбо-хърватски, тюркменски, турски, узбекски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, хинди, чешки, чувашки, шведске, евански, японски, има преводи на някои диалекти в Африка и Азия.

Негови произведения са публикувани в над 55 страни в света-Австрия, Албания, Белгия, Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Норвегия, Полша, Румъния, Азърбайджан, Армения, Беларус, Грузия, Естония, Казахстан, Киргизия, Литва, Латвия, Молдова, Словакия, Чехия, Сърбия, Хърватска, Тюркмения, Узбекистан, Украйна, Турция, Унгария, Финландия, Франция, Швейцария, Авганистан, Виетнам, Израел, Индия, Индонезия, Ирак, Китай, Корея, Ливан, Монголия, Сирия, Япония, Аржентина, Бразилия, БританскаГвиана, Канада, Куба, Салватор, САЩ, Чили, Алжир, Ангола, Гвинея, Египет, Мароко, Тунис, Австралия и др.Самостоятелни творби са издадени в 23 страни като в някои от тях са публикувани втори и трети издания.

Ето какво споделят и други ценители на Вапцаров:Арис Диктеос-Гърция:

"Аз поне не познавам друга поезия,която да излъчва такава силна топлота,човечност,близост и честност,поезия,която да е толкова убедителна в изискванията си хуманна справедливост и мир,каквато е поезията на Вапцаров.И колко вяра в поета и в неговото бъдеще,колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия,така проста,скромна и непосредствена като слово,поезия,която не приема красивите думи и натруфеността."

Рафаел Алберти - Испания:

"Той е бил един прекрасен, нежен и храбър човек, и като много други хора, стана една от многобройните жертви които даде нашия ужасен век."

Сергей Михалков - Русия:

"Истинските поети се раждат и остават в народната памет със своите дела, с това , което са направили през живота си. Прекрасен пример за това е Вапцаров, който така рано си отиде от нас, но никога не си отиде от литературата."

Уилям Мередит - САЩ:

"Чрез своите творения ние си разменяме общите за нас идеи и идеали. Затова от първостепенно значение е свободата да изразяваш онова, което сме длъжни да кажем в дадено място и време. Вашият белетрист Йордан Радичков сподели неотдавна с мен, че поетът е като зъбобола: той не ни остава на мира и ни пречи да забравяме. Пречи ни да забравяме, че свободата е нещо живо и динамично: тя не идва от само себе си и не съществува сама за себе си. Такива поети като вашия Вапцаров и нашия Уолт Уитман са лирични поети, но техните песни не са само за наслада. Те изискват от нас постоянна бдителност и отстояване на свободата."

Марио де Микели - Италия:

"Да бъдеш съвременен, ;одерен е основно изискване към твореца. Ние не бива да оставаме при миналото, трябва да сме обърнати към бъдещето. И със своето творчество Вапцаров ни учи именно на това. Той създаде една истинска модерна поезия - и новаторска, и народна по дух и изразни средства, в това е според мен истинският смисъл…"

Вапцаров - "Приказка без край":

" Роден бил човек в полите на една голяма планина, където звездите сияели необикновено и върховете като че ли опирали в небето. Може би затова останала жаждата у този човек през целия живот към необикновената светлина и необятния простор на небето. Във висините се реели свободни орли. Той ги гледал с часове, унесен в неутолимиа копнеж за свободата.